Напоследък от различни места получавам една  петиция, която сигурно сте получили и вие – за защита на българския език. На кратко: През март Лютви Местан, председател на парламентарната комисия по образование, внесе нов законопроет за изменение и допълнение (ЗИД) на Закона за Народната Просвета (ЗНП). Той отменя едно от Държавните Образователни Изисквания (ДОИ), а именно „усвояването на книжовния български език” (т.4, чл.16 от ЗНП). Според много това премахва българския език от образователната система. Според други, това е козметична промяна на закона, а обучението по български и на български се урежда от Наредба №2 на Министърт на Образованието от 18.07.2000г.. Това поставя въпросът може ли наистина българския език да отпадне от учебното съдържание ако тази наредба се смени. Направих си труда да прегледам последните промени в тези нормативни актове, което ме наведе на следните мисли.

В ЗНП чл.17 се посочват видовете нормативни актове, с които се приемат Държавните Образовантелни Изисквания, като за учебно съдържание и усвояването на книжовния български език (т.3 и 4 на чл. 16) това става с  Министерска Наредба. Липсва подобна за книжовния български, но пък има наредба наредба за учбното съдържание. 

Въпросната НАРЕДБА №2 е приета на 18.05. 2000г. и последно е изменяна през 2006 (ДВ. бр.58 от 18 Юли 2006г.) Тези изменения се касаят за обучение по информациони технологии и не засягат чл 16 и 17 на ЗНП и Държавните Образователни Изисквания. Накратко в наредбата става върпос за необходимото ниво на езикова компетентност в различните етапи на образованието. В Наредба №2 наистина не се споменава изрично българският език. Изискванията за гладко ченете, за спазване интонацията и поставяне на логическо ударение могат да бъдат прилагани за който и да е език.  В т. 1 на приложението обаче се казва следното:

„ Изучаването на български език и литература в средното училище цели постигане на определено равнище на комуникативна компетентност чрез: 1. Овладяване на знания, умения и отношения, формиращи езиковата компетентност, а именно: овладяване книжовната норма на българския език (ЗНП, ДВ, бр. 36 от 1998 г.);”

По този начин наредбата недвусмислено поставя в контекста на изискванията си българския език. Цитираната т. 1 препраща към ЗНП, без да конкретизира обаче към коя негова част. Оставям на юристите да преценят докаква степен това може да се окаже проблемно.

Министерската наредба е подзаконов акт, подчинен на общите положения в закона (в случая ЗНП). За разлика от законите, Министерските наредби рядко влизат в общественото полезрение и не подлежат на задължително обсъждане или одобрение, както в Народното Събрание, така и  сред обществото.

Това поставя два въпроса:

1. възможно ли е Министърт на Образованието да промени цитираната по-горе разпоредба на т.1 Приложение 1 към Наредба 2 от 18.07.2000 г. и да залични българския език от там?
2. След като самата наредба препраща към ЗНП, до каква степен неговата промяна предполага последваща промяна на наредбата?

Отговорът на първият въпрос е категорично „да, възможно е”; а на втория оставям да се досетите сами, предвид факта че министерските разпоредби за подчинени на закона и трябва да са в синхрон с него. При противоречие от значение е по-висшият нормативен акт, в случая ЗНП.

На практика премахването на задължителното образователно изискване от ЗНП за изучаване на книжовен български език (чл.16, т.4) не означава автоматично, че министерската наредба, която го урежда трябва да отпадне. Такава наредба и в момента няма. Цитираната наредба касае чл. 16, т.3 – „учебното съдържание”. Тя също може да не се промени, тъй като никъде в закона не се казва нещо отменящо „овладяването книжовната норма на българския език”. Отпадането на изискването за усвояване на бългрски език, залегнало в проектозакона на Лютви Местан обаче премахва законовото задължение министерската наредба за учебното съдържание да се отнася за преподавано именно на български.

Какво става всъщност?

Българският продължава да е част от задължителното учебно съдържание, според наредбата на министъра, но се създава възможност за нейната промяна и премахването му като изрично посочен в наредбата за учебното съдържание. Това няма да противоречи на новия закон.  Следователно всичко е изцяло в ръцете на министъра, а както стана ясно от отговора на горните два въпроса той може без проблеми на измени наредбата еднолично във всеки един момент. За това гражданите най-вероятно ще разберат post factum.

Ако това бъде прието?

Създават се условия В България да не е незаконно да се учи в държавни училища на различни езици. Ще имаме изисквания за владеене на език, за преподаване на учебно съдържание, но не и изискване това да е на български. По тозиначин се създава възможност за лингвистично обособяване на общности, говорещи различни езици, които не са задължени да учат и разбират езиците на останалите общности.

Споредт националистическата позиция, езикът, който трябва всички да учат и да разбират е българският. По всяка вероятност това е така, но има и друг, по-добър либерален аргумент за изначалната погрешност на този законопроект. Една държава се държи на разбирането между отделните групи хора и комуникацията между тях. Това е ролята на държавните ни институции. Комуникацията означава непременно езикова комуникация и разбиране. Езикът е едно от нещата които държат отделните части на държавата заедно. С пормяната на закона се създава възможност този елемент на държавността  да отпадне, тъй като отделните лингвистични групи няма да са задължени да се разбират помежду си. Това означава постепенен, но сигурен държавен разпад. В момента българският език е фактор обединяващ държавността, а с премахването на задължението този език да се изучава, се създават условия за децентрализиране на държавността.

Трябва да отбележа, че има и други практики на езикознание, което подпомага държавността, т.е. не е необходимо да има един общо-институционален език. В Белия например има три лингвистични общностти, с гояма административна автономия, които се координират на федерално ниво. Тези езици се изучават от различните групи, с което се подобряват между-груповите връзки. Белгия е федерация. България не е. Както казах по-горе, според проектозакона отделните езикови общности няма да са задължени да учат и разбират езиците на останалите общности.

Това означава, че се създават условия за лингвистично обособяване, подобни страни имат най-често федерална структура (Канада, Белгия, Обединеното Кралство) или имат проблеми с лингвистичните си малцинства (Испания, Русия, Турция). При вторите лингвистичните различия захранват и етническите и културни различия, като видимо колкото по-слабо институционализирана е държавността и колкото по слаби са интеграционните процеси (Русия, Турция) толкова по-големи са равнищата на конфликт. За уважението към институциите в България и за интеграцията в обществото ни или добро или нищо!

Искаме ли България да е спед тези примери след няколко години?

Искаме ли да се подменя държавността в тази страна и да се създават дезинтеграционни сили?

Или искаме да да живеем в държава с добро управление, което да подлага законопроектите си на обществено обсъждане и което да работи за просперитет и хармония между всички обществени групи ?

Дотук с либералните аргументи. Обратно на политическите. Дадох примера с федеративното управление не случайно – обикновено такъв тип държавна структура гарантира на отделни групи и региони постоянно представителство в  централната власт, както и значителна самостоятелност от от него. Настоящото управление показа какво значи самостоятелност и необезпокояваност във власта – няма система на вътрешен баланс и контрол между институциите, а министерствата се феодализират и трудно други партии от управлението, опозицията или други министерства могат да ги наблюдават и контролират. Това в най-общи линии. Резултатите са видими. Сега пренесете това от централната власт в София на регионално ниво. Какво виждате?