Формирането на европейските ценности и появата на европейската идентичност са сложни и времеемки процеси. Тяхното начало се корени в античността. Те добиват форма с появата и разпространението на християнството през Средновековието и получават размах през Ренесанса и Просвещението. Тези процеси са незавършени и продължават и в началото на XXI в. Формирането на европейските ценности във времето неизменно е било повлиявано от господстващите философски и политически парадигми. Появилите се през XVII в. протоформи на  модерни идеологии оказват пряко влияние върху обществените нагласи в различните части на Европа, както и върху разбирането за основните ценности и институции в обществения живот. Либерализмът е система от прогресивни политически възгледи ,в чиято основа лежат свободата на индивида, правото на частна собственост,  равенството пред закона и парламентарно-конституционното управление.

       Понятието „либерализъм” се тълкува по различни начини, което води до объркване. Либералното не трябва да се мисли само като прогресивно, ориентирано към новото, а по-скоро в контекста на политическата теория на Д.Хюм, Дж.Лок, В. фон Хумблот, А.Смит, Фр. фон Хайек, Л. Фон Мизес. Важно е да се отбележи, че либерализмът във Великобритания значително се отличава от този в континентална Европа. Това се дължи на факта, че в средата на XVII в. именно в Англия се оформят първите либерални възгледи. В самото си начало те са изцяло негативни – ориентирани към ограничаване на авторитарното управление, борба срещу своеволията на власт имащите и премахване на робството и потисничеството. През XVII – XVIII в. либералите се борят за по-големи индивидуални права, толерантност към религиозните малцинства и по-силно парламентарно управление. В „Два трактата за управлението”(1690)  Джон Лок (1632 - 1704) оспорва божественото право на кралете да управляват и изтъква, че правото на управление принадлежи на отделните индивиди.

       Либерализмът дължи много на Томас Хобс (1588 – 1679). Въпреки че той няма нищо общо с либералните идеи, неговият прагматизъм отваря вратите на либералите за собствените им теории. Хобс твърди, че управлението на държавата трябва да се разглежда от гледна точка на неговата ефективност, а не от позицията на традицията и религията. Либералният светоглед мисли света чрез прогреса, развитието и увеличаването на материалните блага, което предполага ефективна форма на управление, позволяваща увеличаване на благосъстоянието. Индивидуалните права и свободи правят човек по-предприемчив и стимулират производството. Следователно те трябва да са водещите принципи на общественото развитие и стремежи. Ето защо либералната теория се обявява категорично против привилегиите и абсолютната държава.

       През XIX в. либералните идеи прерастват в програма за конструктивна социална активност по посока насочване на действията на управляващите в интерес на отделния индивид. Усилията са насочени към ограничаване намесата на държавата в обществения живот, за сметка на създаване на широко пространство за лично действие за всеки, защитавано от закона.

       Философията на либерализма е в пряк сблъсък с рационализма. Това се дължи главно на факта , че либералната програма почива на ирационални принципи. Тя се опира на еволюционна интерпретация на всички културни и психични явления, както и на разбирането за ограничените възможности на човешкия разум. Либерализмът се отнася с уважение към традицията и религията, тъй като изхожда от разбирането, че човешкият ум(било то самостоятелно или не ) не е в състояние да проектира цивилизация(обществен ред) . Континенталната политическа традиция, назоваваща себе си „либерализъм”, за разлика, счита, че всички явления в обществения живот са проява на целенасочен план. Това ясно личи при Ф.Волтер (1694 - 1788): „Ако искате добри закони, изгорете старите и направете нови”. Въпреки либералните си възгледи по отношение на толерантността и индивидуалните свободи, той значително се отдалечава от първоначалната традиция. Този вид либерализъм акцентира върху това, у кого е властта и всъщност се е превърнал в демократизъм. Поради това, че изисква неограничена власт на мнозинството, той по същество е станал антилиберален. Това е причината, поради която някои автори го наричат „коструктивистичен рационализъм” (Хайек).

        Британската либерална традиция от XVII – XIX в. се интересува преди всичко от обхвата на правителствената власт. Този либерализъм не е плод на теоретични разсъждения, а резултат от желанието да се обобщят и разширят благоприятните и неочаквани последици от ограниченията върху държавното управление. През XVII – XVIII в. в Англия се извършват важни промени свързани с ограничаване властта на краля и премахването на някои съсловни привилегии. Личната свобода, която индивидите получават като резултат, води до безпрецедентен материален напредък.

        Либерализмът се основава на откритието, че обществото спонтанно поражда ред. Този ред не е продукт на законодателство или принуда; той не е проекция и не е ничия теория, а самовъзникнал, самопородил се. Спонтанният ред е фундамент на либералното мислене. В него няма йерархия от цели или определени резултати. Той е независим от всякаква конкретика и е по-скоро абстрактен. Спонтанният ред е обективно сложил се като функция на обществените отношения между свободни и равноправни граждани. Той осигурява на всеки член на обществото най-добър шанс за постигане на своите цели. Този вид обществена подредба е ориентирана изцяло към индивида. Тя се появява само там, където има свободни хора, които по свое желание и със свои цели участват в социалния живот. Техните индивидуални характеристики и умения са водещи и чрез тях те постигат това, на което са способни в условията на обективно наложили се правила за поведение. Това се дължи на факта, че спонтанният ред се саморегулира Той се пригажда към новостите на социалния живот, породени от действията на индивидите. Този ред не е организация или мерки, осъществени по команден път. Държавата няма участие в неговото самоизграждане, доколкото не му пречи с намесата си в обществения живот.

        Спонтанният ред допуска наличието на организации, както малки, така и големи(включително и държава). Той се основава не на целта на дадено управление, а на закони. Тяхната общовалидност увеличава възможността за мирно съвместно съществуване извън рамките на малка група от хора(родова община, етнос, племе, национална държава). Така се поражда възможност за неограничено голямо общество. Правилата, съблюдавани от определена група хора, считана за успешна, се разпространяват и сред други групи ( независимо от тяхната големина), докато не се появят по-ефективни закономерности, чието спазване би довело до по-високи резултати.

        Основа на обществения ред е пазарният ред. Той също е спонтанен и се саморегулира. Личният интерес на индивидидa е основният им подтик към социални действия. Те се регулират от стихийни икономически закономерности (Адам Смит). Тези обективно действащи правила не са плод на законодателство или каквато и да било форма на държавна намеса, а резултат от действията на т. нар. „невидима ръка на пазара” (Адам Смит). Спонтанния пазарен ред също няма йерархия от цели. Той се подчинява на формални правила за поведение, които различните участници в пазарните отношения следват, въпреки че се стремят към различни индивидуални цели. Така саморегулиращият се пазар/обществен ред може да позволи на индивида на база собствени сили и възможности да се конкурира на равен принцип с всички останали участници.

        Фундаменталните либерални възгледи за спонтанния, самовъзникнал, саморазвиващ се и саморегулиращ се пазарен и обществен ред води след себе си обосновката на редица други ценности, институции и обществени отношения: привилегии, свобода, равенство, справедливост, частна собственост, преразпределение на благата, държава, закон.        Като капиталистическа идеология либерализмът мисли света от гледна точка на материалното благосъстояние. Основният източник на блага е човешкия труд. Наблюдава се явлението, че там, където разделението на труда е по-голямо, има възможност за по-бързо натрупване на благосъстояние. Свободата на всички работещи гарантира най-висока производителност на труда. Свободният работник има по-силен стимул за работа, тъй като спечеленото от неговия труд е негова собственост. Наличието на частна собственост предпоставя стремеж към увеличаването й. Така се стимулира прогрес за цялото общество. Свободата и частната собственост са основни предпоставки за съществуването и функционирането на пазарния ред.Те са неразривно свързани с всички либерални тези и са главните фактори, които влияят на пазарните отношения и допринасят за саморегулирането на пазара. Либералният пазар представлява комбинация от икономически механизми, които предоставят равен шанс на отделните играчи на входа. Единствено от тяхната воля и сили зависят резултатите на изхода. По силата на съществуващия ред, те са напълно легитимирани.

        В международните отношения либералите са противници на милитаризма и колониализма. Едно общество, градящо се на либерални принципи, може да се развива единствено в условия на мир. Ето защо всяко действие и правило, което пряко или косвено подпомага запазването на социалния мир по същество е оправдано. Колониалните отношения са пречка за развитието на нормален пазар. При тях съществува потисничество и неравноправие; липсва частна собственост; икономиката е подчинена на цели, наложени отвън. Освен това работещите не могат да се възползват от произведените блага, следователно не могат да достигнат висока производителност. Това намалява общото благосъстояние, от което страдат всички. Всяка пречка пред нормалното функциониране на саморегулиращите се механизми намаля общата производителност и е спънка за развитието и прогреса. Противниците на премахването на робството твърдят, че някои народи са създадени да бъдат роби и да служат на други. Евентуалното им освобождаване би ги поставило в крайно неизгодна ситуация, тъй като те няма да са подготвени. Това би било неморално. Либералите не отричат нито едно от тези становища. Всяко нещо, което увеличава общото благосъстояние за тях е морално. Неподготвеността е саможертвата, която в случая трябва да се направи  за сметка на придобиване на права на частни собственици. Това ще стимулира бъдеща активност и производителност у доскорошните роби, което ще е от полза и за тях, и за всички останали участници на пазара.

        За да се даде свобода на всички членове на обществото трябва да се извършат много промени в съществуващия ред. На първо място е необходимо да се премахнат наследствените привилегии. По същество те представляват институционална уредба, която облагодетелства отделни индивиди или групи за сметка на останалите. Привилегии могат да съществуват само тогава, когато индивида се е доказал професионално в рамките на свободния пазар чрез собствените си умения и в условия на равни права с конкурентите си. Тогава говорим по-скоро за предимство или изгода. Институционалната уредба, която дава предимства на някои и създава блага за всички, се превръща в социална институция. Такъв е случаят с частната собственост. Тя може да е предимство само за някои и да им носи изгода, но ефектът от увеличаването на предприемчивостта,

 производителността и в крайна сметка на благосъстоянието се усеща от всички.

        Равенството е една от основните ценности, които капиталистическите идеологии проиграват по различен начин. Ако при комунизма тя е структуроопределяща от гледна точка на равния изход от пазарните отношения, то при либерализма далеч не е така. За либералите различията между хората са изкуствени; плод на преходни  фактори. Нетленното (душата) е част от Бог и е едно и също за всички. Въпреки това да се говори за равенство е безпочвено (Л. фон Мизес). Физическите и интелектуалните разлики между хората са очевидни. Отделните индивиди имат различни умения и цели и се стремят към различни видове блага. Следователно не може да се очаква те да постигат еднакви резултати. Либерализмът обаче акцентира върху друг вид равенство – пред закона. Общовалидните правила трябва да се спазват. Те по своя характер не са задължаващи, а ограничаващи и защитават личните свободи на всеки. Равните права на индивидите предполагат и равен достъп, което на свой ред е предпоставка за висока производителност поради създалата се конкуренция. Освен това чрез равенство пред закона се избягва потисничеството и привилегиите, които се основават на наследствено право. Равноправието предполага стабилен социален мир. Само неговото запазване може да гарантира напредък на разделението на труда ( и увеличаване на благосъстоянието).

        Нарастването на общото благосъстояние неизменно води до задълбочаване процеса на социална стратификация. За някои политически идеологии като социализма е несправедливо да има силно социално неравенство. Техният стремеж е да се смекчат разликите в изхода от пазарните отношения. От гледна точка на социалистическата справедливост следва да бъде осъществено преразпределение на благата. То би трябвало да е насочено към най-ниските стъпала на социалната стълбица. Либералната идея не допуска такова виждане за справедливост. За либералите справедливо и морално е всичко, което се получава като резултат от саморегулиращия се ред. Индивидите поемат определен риск, влизайки в пазарните и обществените отношения, тъй като изходът от тях зависи от комбинация между умения и шанс. Истинският либерал би понесъл каквито и да са резултати в рамките на тази обществена подредба. Преразпределение на благата е недопустимо поради обезкуражаването на отделните индивиди. Ако човек не разполага с плодовете на своя труд, то той не е стимулиран към по-висока производителност. От тук следва спад на общото потребление и намаляване на благосъстоянието. Либералната програма предполага държавата да се въздържа от всякакъв опит за осигуряване благосъстоянието на гражданите и да не прави нито стъпка  повече от необходимото за взаимната им сигурност и защита от външни врагове (В.фон Хумболт) .

  Левите политически течения често атакуват производството на предмети на лукса. Според тях тези ненужни блага трябва да се заменят с крайно необходимите неща за задоволяване на човешките нужди (храна, подслон, сигурност). Либерализмът  отхвърля тези критики с обосновката, че предметите на лукса са обществено полезни. “Лукс” е относително понятие, което характеризира начин на живот, рязко контрастиращ с преобладаващия стандарт. В началото на появата си всяко благо е в изключително ограничени количества и поради това е много скъпо. Постепенно с развитието на индустрията и средствата за производство то се разпространява сред по-широк кръг потребители и така престава да бъде лукс. Следователно предметите на “лукса” стимулират развитие и увеличават степента на материална задоволеност за все по-голям брой хора.

Всеки опит за “справедливо” преразпределение на доходите или за ограничаване на определен вид производство за сметка на друго по същество цели превръщането на спонтанния ред в команден, регулиран. Това е присъщо на тоталитарната държава и на авторитаризма. При либералния ред никаква цел не може да определя насоките на обществено развитие. Насочването на усилията към определен резултат подкопава устоите на спонтанния ред. Това не означава, че едно либерално общество е лишено от социална политика. Либералното управление гарантира определен минимум блага, които всеки индивид трябва да получава за да не се накърнява човешкото му достойнство. Задължителната степен на образование се финансира от общността (държавата ), а с повишаване на образователната квалификация тя намаля участието (финансирането) си за сметка на индивида, който сам трябва да поеме отговорност за действията си.

Либералното разбиране за справедливост носи наследството на предрационалистическите теории за естественото право. Либералите считат, че трябва да се направи разлика между правилата за индивидуално поведение, неделими от “управлението на закона” и организацията на управлението ( Д.Хюм, И.Кант ). За справедливост може да се говори само по повод на конкретни човешки действия, а не във връзка с някакво състояние на нещата (било то наложено от някого или не ). Правилата, които определят справедливостта са по-скоро забранителни, т.е. изходната категория е  “несправедливост” . Тяхната цел е да се защити зоната за свободни действия на всеки индивид от външна намеса. Според либерализма именно тези абстрактни правила трябва да имат правна сила. Законите в едно общество би трябвало нормативно да закрепят самопородилите се правила на саморегулиращия се ред.

Според идеолозите на либерализма “пълната свобода е зло” (Л.фон Мизес) и следва да се налагат някои ограничения от държавните власти. Рестрикциите са изцяло в духа на човешките свободи, т.е. се отнасят до действия, които биха нарушили индивидуалното пространство за действие на отделните индивиди. В либералната теория държавата е минимизирана, но са й оставени най-главните функции. Нейните действия се свеждат до това да гарантира живота, свободата и материалната собственост на своите граждани (Дж.Лок). Законите трябва плътно да следват закономерностите на спонтанния ред и да се отнасят не до това какво отделният индивид трябва да прави, а по-скоро до това какво не трябва да прави. Ролята на държавата се свежда до тази на “нощен страж”, който бди да не се нарушават механизмите на саморегулация на обществото. Нейната главна задача е да гарантира широко пространство за свободно действие и инициатива на всеки индивид, в това число политически права, свобода на религиозна принадлежност, мнение, волеизява и т.н. Либералите поддържат тезата, че държавата трябва да пази индивида от самия него. Това се осъществява чрез налагане на ограничения. Все пак индивида не трябва да е толкова силно ограничен в действията си, че ако мнението му се различава от това на управляващите, единственият му изход е да загине или да разруши държавната система.

Либерализмът не мисли правото като продукт на преднамерено законодателство. Законите в едно либерално общество са рефлексия на вече обективно действащи обществени закономерности. За спонтанния ред са присъщи единствено частното и наказателното право. Публичното право по същество руши либералните устои (Хайек). То поставя действията, които регулира, в ясната конкретика на определена цел. То не съдържа правила за поведение, а правила за организиране. Организацията цели рационалното изграждане на определен ред с ясно открояващи се цели. При намесата на публичното право в либералния обществен ред законите стават конкретни нареждания. Те са правила, приети по законосъобразен начин, следователно не са акт на справедливост и не са еднакво приложими за всички. Организационните правила на публичното право насочват действията на хората по посока конкретни резултати и изместват спонтанния ред. Такива закони не могат да осигурят защита на индивидуалните свободи и са в пряк конфликт с либералните идеи.

Класическите либерални тези получават размах през  XVIII – XIX в. предимно в англосаксонския свят и по-точно в Англия и САЩ. Те стават основата, на която се изгражда американската конституция. Либералните принципи полагат фундамента на американското общество. Те се коренят и в основата на съвременната политическа традиция на САЩ. В Европа същите идеи  получават  далеч по-слаб отзвук .Те сериозно          променят обществено-политическите възгледи, но за “континенталния либерализъм” е твърде характерно рационалното начало. Либерализмът в Европа се мисли през призмата на Френската Революция и дошлите с нея прогресивни идеи. На това се дължи и по-трудната му съвместимост с религията. Континенталното разбиране за “либерализъм” е значително смекчено. Британската политическа теория по същество е твърде радикална по отношение минимизирането на държавните функции. С мнението за отношението държава-пазар тя много се доближава до анархизма. Разбира се при последния липсват каквато и да е държана организация и закони и “може да бъде осъществен само от общество на светци и ангели” (Хайек).

В съвременната политическа терминология “либерализъм” може да се обясни по много начини. От американска гледна точка “либерали” са прогресивно мислещите и търсещи промяна на начина на управление в страната радикали и социалисти. С по-голямо право да се нарекат така са управляващите в момента неоконсерватори, тъй като те до голяма степен се водят от принципите на класическия британски либерализъм. Фактът, че те са представители на двувековна либерална традиция обаче ги определя като консерватори (защитаващи статуквото, нетърсещи промяна). Всъщност класическият либерализъм се отнася с крайна неприязън към политическия консерватизъм.В една своя статия (“Защо не съм консерватор) Фр.фон Хайек нарича консерватизма “неразбиращ икономическите сили” и “неспособен да създаде обща концепция за това как се поддържа обществен ред”.

 В европейски (континентален) план либералната държава е господстващото възглед за управление. Това е съвсем оправдано виждане, поради сериозните различия между континенталния и англо-саксонския “либерализъм”. Въпреки това европейският “либерализъм” с право се вижда на американската политическа мисъл “опасно близък до социализма”, което пък на свой ред се дължи на мощните социалдемократически, социалистически и комунистически движения в Европа след Втората Световна Война.Може би най-верни на политическата философия на либерализма са т.нар. либертарианци – третата по големина партия в САЩ. Това наименование заобикаля проблемните тълкувания на термина “либерализъм”. Според Фр.фон Хайек “исторически правилното понятие е вигизъм”.

Либерализмът е една от ключовите капиталистически теории за формирането на модерните европейски ценности. Той донася много новости в обществените нагласи. Почиващ на идеята за спонтанно пораждащия се ред, либерализмът има за свои основни ценности свободата, толерантността, правото частната собственост и равенството пред закона. Либералната програма цели създаването на най-подходящи условия за пазара и обществото да се саморегулират, като минимизира ролята на държавата. Тя съблюдава за спазването на законите и нормативно осигурява голямо пространство за свободно действие и инициатива на отделния индивид. Механизмите на либералното управление позволяват равни права за всички в участието им в обществения живот, като само от техните умения и шанс зависят резултатите които ще постигнат. Идеите на либерализма никога не са се реализирали докрай. Ето защо те продължават да бъдат прогресивни, отворени и стремящи се към новото.