Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.10.2006 19:30 - Колко е важно да бъдеш сериозен
Автор: conservoir Категория: Други   
Прочетен: 5405 Коментари: 3 Гласове:
0

Последна промяна: 05.11.2006 03:04

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
             Аз и Отговорността за Моето Образование *

 

                                     /Eсе/

 

 

 

                “Единственото нещо, необходимо за триумфа на злото е добрите хора да не правят нищо”  Едмънт Бърк

 

 

 

 

            Казват, че да си отговорен означава да си даваш ясна сметка за това, което вършиш и за последствията, които то може да донесе. Казват, че да си възрастен означава да вършиш това, което трябва, въпреки че не ти се иска.

            В България младите стават възрастни твърде рано (въпреки че това не е причината за застаряването на населението).  Животът и тук, както и другаде се върти около “трябва”, изтласквайки някъде встрани крещящото “искам”. Налагани отвън, действията на един човек, общество или университет не могат да бъдат приети като свои, произтичащи от неговите вътрешно присъщи особености и нагласи. Те се превръщат в бреме, което руши духа. Спира да се носи отговорност за собствените дела, тъй като те принадлежат другиму. Става трудно човек “да прави душата си да се наслаждава от доброто на труда му”(Еклисиаст 2:24). Защото трудът  не е негов и отговорността му е отнета. Тук се завръща забравеното “искам” и започва да води по криви пътеки.

            Човек не може да живее в хаос. Процесът на цивилизоване навсякъде по земята е създавал системи от правила за живот. И колкото по-съвършени са ставали, толкова по-далеч са били от иманентно присъщата на човек свобода.

            Едни от първите думи на новият папа Бенедикт XVI бяха, че ще се бори срещу това личните желания да са основен стимул за действията на хората. В глобалния ни пост-модерен свят традиционното се разпада, а прогресивното достига до неподозирани крайности и бруталности. Ценностите се сменят твърде бързо. Миналата седмица( в една традиционно консервативна католическа страна, където преди 25 години разводът беше невъзможен, парламентът узакони браковете между гейове и осиновяването на деца от гей-двойки. Преди време прочетох един глупав виц в едно глупаво списание: “ Светът се обърка: най-добрият рапър е бял, най-добрият играч на голф е черен, Германия не иска да започне война, а Англия обвинява Франция във високомерност.” В днешно време е по-трудно от всякога да се намери мярата. Сякаш все по-малко я търсим и става все по-трудно да открием универсалното в живота, който живеем.

            Но да се върнем в България – държавата с многото възрастно население...

            По-добра инфраструктура, повече работещи хора, по-устойчиви правителства, повече БВП на глава от населението (не само защото то намалява), повече международни договори за присъединяване към... Все пак не може да ми излезе от главата натрапчивият призив на Гео Милев :”Всеки да се спасява, както може”. Това не е заради поета, а заради хората, които гледам и слушам всеки ден. Усещането за преход сякаш кара българите да виждат само преходното и да не търсят устойчивото. Малко хора заявяват, че проявяват отговорност, без да търсят политически капитал. А още по-малко могат да я докажат, без да загубят здравия си сън. Временни задължения и липса на перспективи за развитие – това е което млади и възрастни виждат пред себе си. И ако първото е остатък от миналото ни, то второто е плод на настоящето . А резултатите ще останат за бъдещето. Те обаче са видими и сега. Това ясно си личи при сравнението на човек например с жълъд. Целта на жълъда е да стане дъб. А какво може да се каже за “възрастните” в България? Къде сме ние? Аристотел твърди , че можем да разберем нещата единствено по това, в което имат потенциал да се превърнат. Според него би следвало да изследваме повече притегателната сила на бъдещето, отколкото да разсъждаваме над тласкащата сила на миналото. Така лесно можем да разберем жълъда, но не и човек без цели и дела, без порив и отговорности.

            В така описаната обстановка липсата на отговорност предпоставя неналичие на инициатива. Предприемчивостта става сложна категория, а делата, вдъхновени от вътрешен порив и воля – рядкост. Делата не са източник на вдъхновение и радост за хората, на чиято глава (гръб) нараства БВП.

            Младите българи, в това число и студентите, не са откърмени с дух на инициативност и предприемчивост. Малко са хората, които могат да носят отговорност за делата си и биха предприели конструктивни действия на своя отговорност. Като че ли отговорността означава задължение, което се възприема като силен външен дразнител, и бива отбягвана. Оправданието : “Искаме да сме независими”. Коментар: “Независим е човек, от когото нищо не зависи”.

            В условията на ценностна обърканост и обществена пренаредба е изключително отговорно да си обществено ангажиран. Институциите с най-силен обществен ангажимент и роля в изграждането и възпитаването на обществото са Църквата, Семейството и Образователните институции. За голямо съжаление за църква в България е трудно да се говори. Семейството за щастие все още дава мило и драго “ да се изучат децата” и благодарение на малка част от преразпределяните 42% от БВП от държавния бюджет това става възможно. Стигаме до извода, че е отговорно да учиш (не само защото държавата харчи пари за теб), особено във висшата степен на образование, защото от теб се очаква да задаваш модели, да създаваш символи, да основополагаш устойчиви практики, да имаш мяра и да я прилагаш с еднаква сила. При това в обстановка на ниска сигурност, преход, реформа и като цяло остър конфликт между минало и настояще, комуникационна пропаст между поколенията, бурно навлизане на нови технологии и диво преследване на модното. Без претенции да съм изчерпателен, това само по себе си изглежда сериозно.Да, тази “отговорност” е много “сериозна”. Тя в споделена между Университета и студента.За да не остане обществото без устои, когато вятърът на промените е отнесъл старите, трябва да бъдат създадени нови. Устоите са устойчиви, а създаването им е устойчив процес, който изисква време. Така отговорността да си част от Университета и да търсиш и да задаваш универсалното става още по-голяма. Колко е важно да бъдеш сериозен!

            Определено има нужда от Университета и от това той да генерира обществена отговорност. А има ли кой да я носи? Имали кой доброволно да се нагърби с впускане в предизвикателствата на деня и решаване на проблемите му? Дава ли си студента ясна сметка за това, че неговите дела не са част от обществените, а са обществените; че те градят обществото? Има ли в младите хора на България готовност за действие и предприемчивост? Имат ли отговорността да тръгнат по път страшен, но славен? Измежду тези сериозни въпроси ще си позволя да вмъкна следния анекдот: “Има една работа, която трябва да се свърши и четирима души, които трябва да я свършат: Никой, Някой, Всеки и Който-и-да-е. Може да я свърши Който-и-да-е, но Всеки решава, че все Някой ще я свърши и накрая я свършва Никой”. Тъжно. Дано е само игра на ума ми и да не правя препратки към българския модел

            Преди да завърви по пътя на общественото, човек трябва да извърви пътя на личното. Именно отговорността е това, което прави индивидуалността да стане личност. В случая със студента, от ученик се превръща в интерпретатор и изследовател.А отговорността на първо време е насочена преди всичко към самият теб. Така стигаме до фундамента и заглавие на настоящото творба: “отговорност за моето образование”. Ами “Аз”? До каква степен “Аз” е залогът за “отговорността”? Или пък образованието създава отговорен “Аз”? Мисленето в случая  си струва.

            Целта на висшето образование  със сигурност далеч надхвърля формулировката в ЗЗВО Чл. 2. Цел на висшето образование е подготовката на висококвалифицирани специалисти над средното образование и развитието на науката и културата. Университетът преди всичко трябва да изгради начин на мислене, аналитични канали, собствен интерпретационен модел. Тясната специализация в една насока не винаги е най-добрият избор. Професията не е до живот. Човек учи ( и работи) докато е жив. “Какъв ще станеш?” е въпрос, който се задава два пъти в живота на човек. Веднъж в ранна детска възраст и втори път,  когато започва следването си. Първият път, когато ме попитаха, отговарях: “Космонавт”. Вторият път бях убеден, че космонавт няма да стана, а възможните отговори бяха много. Идеята за учене през целия живот (Life long learning) изключително много ми допада. Идеята да станеш еди какъв си ми изглежда отживелица. Съвременният пазар на труда е твърде гъвкав, за да може да закрепости някой  на едно място за цял живот. Времето на крепостничеството отдавна е отминало, а съвременните индивидуалности/личности търсят по-добро място за себе си, непрекъснато опитвайки новости и борейки се с трудности. Питам се обаче дали Университетът е достатъчно гъвкав и как се придава гъвкавост на излизащите безспорно високо квалифицирани специалисти. Отговор си дадох съвсем скоро.

            Един хубав ден преди около две седмици координаторът на националната програма по създаване на стажантски програми в университетите Terry Jones дойде в СУ, за да се срещне със студенти и да се информира от какви типове дейности имат нужда. От богатия си опит той ни сподели защо не бива да си мислим, че хоризонтите за намиране на работа се затварят в зависимост от специалността, която изучаваме. Студентите по история във Великобритания например работят често в банки, поради аналитичните способности, които специалността им развива. Висшето образование изгражда начин на мислене и мисловни умения в зависимост от индивидуалните възможности. Именно това човек използва през целия си живот. Фактите и данните са просто нещо, което е запомнил или не.

            Стажът и практиката по време на обучението са безценна възможност за самооценка и прилагане на уменията и знанията в действие. Това не би следвало да е периферна дейност, а фокус на образованието. Каква полза от наученото, когато работата ти те учи на друго или не можеш да го приложиш на практика! Около 40% от американските студенти сменят специалността си след като са изкарали стаж в рамките на обучението си. Не е лесно да се гледа далеч в перспектива, още повече, че студентите са най-динамично развиващата се част от обществото. Съвременният живот също е много динамичен. Не малко успели в работата си хора са правили не едни завой в кариерата си. На въпросите “Какъв искам да стана?” и “Какво мога да работя?” няма верен отговор.Широката подготовка, практическите познания и гъвкавост на образованието е това, от което съвременният студент има нужда, за да е адекватен на пазара на труд. Преди всичко отговорност за взетите решения и поетите рискове е необходима като залог за това, че евентуален неуспех няма да се изтълкува като провал, а като възможност за ново, по-добро начало.

            Пазарът на образователните услуги трябва преди всичко да отговаря на предизвикателствата на времето. Едно по-либерално образование стимулира отговорност и готовност за взимане на решения у студента, като същевременно му предоставя възможност да се ползва с по-голяма свобода по отношение на дисциплините, които ще се изучава.  Така избягваме проблема с вменените задължения и влизането в коловоза на ученето, характерен за средното училище. Освен това се създават възможности за интересни комбинации от квалификации и знания в зависимост от индивидуалните предпочитания. По този начин се оставя и свобода за по резки завои в основните насоки на обучението, като записване на втора специалност или прехвърляне в друга. Възпитава се отговорност у студентите и се стимулират сами да взимат  отговорни решения, които пряко за неща, които пряко ги касаят ( приемаме,че образованието е такова нещо). Защото ако никой не отговаря за делата си , от виновни няма, следователно всички са виновни. За да се поощряват успехите и положителните резултати и да се избягват грешките,е нужно да има примери. Всеки студент е един пример със своите индивидуални предпочитания в рамките на определени задължения. Отговорността за образованието трябва да е в по-голяма степен в ръцете на студента. Той би трябвало да има избор за това какво и как ще учи в следването си, под каква форма ще бъдат оценени знанията му и кога и как да  придобие практически опит. Правата естествено пораждат задължения, а именно да бъдат информирани, да има трезва преценка, да мисли в перспектива, да разбира важността на своите решения и да може да носи отговорност за тях. Колкото повече отговорност носи човек, толкова повече стимули за действие и извори на нови сили има. Разбира се, всеки може да носи различно и това винаги трябва да се отчита. Ако всички бяха в авангарда, нямаше да има авангард.

            Показали брошура на университет на няколко души. Някои видели сграда и млади хора. Други – бъдещите лидери.

            Всеки вижда в образованието нещо различно, но всички би трябвало да изхождат от неговата универсалност. Трудно е да се постигне баланс между “искам” и “трябва”! Университетът е мястото, където се извършва синтезът между индивидуалното и универсалното и се създават личностите с висока професионална квалификация, които могат да се ангажират не само със себе си, но и с обществото. Те се самовъзпитават в процеса на учене през целия живот с вече усвоената способност за правене на разумен избор и ръководене на собствените си дела.  В книгата на Еклисиаст Проповедника простичко е казано,че има два вида хора: едните работят, а на другите им работят. Всички полагат големи усилия, но който носи отговорност, той поръчва музиката, а който следва команди получава лопата. Въпросът е, от коя страна човек може и иска да бъде. Но за това човек трябва да има право на избор. В следването човек разбира за какво и колко е годен: какъв товар може да носи. Да носиш отговорността за  висшето си образование не е лек тест. Отговорите от него са винаги меродавни.

            От началото на тази календарна година влезе в сила наредбата за забрана на тютюнопушенето на обществени места. Не е тайна, че тя изобщо не се спазва. Подозирам, че масово българските пушачи не са били узрели да се интересуват от здравето и предпочитанията на непушачите, когато наредбата излезе. Ето защо тя не се спазва. Насила хубост не става. Рядко се намира сила, която да задължи някой да прави нещо против волята му налагайки рестриктивни мерки. Всяко нещо “ спуснато от горе” автоматично поражда съпротива  и желание да бъде отбягнато. Свободата на избор и на самоопределение е нужна за да се намери разумния баланс между границите на допустимото и индивидуалните желания. Единствено чрез отговорност в правенето на избор може да се постигне такова съответствие. Преведено на университетски език – нужна е по-добра комуникация между преподаватели и студенти, за да може да се постига повече; има необходимост от ефективно действаща и гъвкава кредитна система, която да дава свобода на индивидуалността в рамките на висшето образование; има необходимост от проучване на студентското и преподавателското мнение по учебни административни и други актуални въпроси, за да се постига по-висока ефективност и да се решават конкретни проблеми, без да се пилее време,енергия и пари. Все неща, които ги пише в ПУДСУ и ЗЗВО. Но дорасли ли сме да спазваме законите и правилниците си! Или вървим назад, където законът е бариера, над която прескачат хищниците, под която минават влечугите и пред която спират само овцете? Интересуваме ли се от общественото здраве, от възпитаването на отговорност и изграждането на дух на предприемчивост?

            В англосаксонските страни, където класическият либерализъм е традиционна форма на мислене за обществото, отговорността за образованието има и друго тълкувание. С нарастването на притобиваната квалификация, държавните субсидии намаляват  и всеки само започва да поема финансовата отговорност за образованието си. Безспорно това е стимул. В България все още можем да се радваме на ниските административни такси и на решимостта на държавата да предостави средства за образованието на нейните граждани. За съжаление сме свидетели на не съвсем благоприятен ефект, а именно възприемането на образованието като безплатно. Комбинирано с чувството на безнаказност, и слабия стимул за учене у някои студенти неблагоприятните последици могат да придобият значителен размах.

            Ситото в българската система на висше образование е в началото. Кандидатстудентските изпити, особено в по-реномираниете университети никак не са лесни, а конкуренцията за някои специалности е изключително висока. Какво обаче става след това? До каква степен се поддържа нивото на високи изисквания? До колко знанията и уменията на студентите биват адекватно оценявани? Едва ли преобладаващата в момента система на еднократни изпити по време на сесии(или освобождаване от изпит с една курсова работа) могат да отговорят положително на тези въпроси. Необходимо е да се постигне висока ангажираност в образователния процес и активно академично общуване чрез по-широко застъпени текущ контрол, извънаудиторна работа и семинарни занятия. С това не казвам нищо ново. Държа обаче да отбележа, че не малко студенти са стигнали до подобни изводи, но липсата на ефективна комуникация обезсмисля тяхните нравствени услия.  Студентското самоуправление и правото на глас при вземане на важни решения, както и съвместнато разбиране и работа на студенти и преподаватели са един възможен път към конкретни действия в правилната посока.

            Отговорността и инициативността в личен план са от изключителна важност и  чрез независими действия и заемане на осъзнати и аргументирани позиции те могат да бъдат доказани . Университетът разполага с богат набор от механизми, които да ги стимулират ( и писането на това есе е прякото доказателство). Не така обаче изглежда ситуацията с колективната работа , със сформирането на работни групи и екипи от студенти, които взаимно да си партнират и да се конкурират. Не че Университетът кипи от студентска научна дейност, но това не е едниственият начин. Да си представим следната ситуация: европейците се събират за да изградят заедно на континента със собствени сили и средства една  политически стабилна и независима федерация, в дух на солидарност между големи и малки и бедни и богати държави. Англичаните питат:”Какво е континент?”;французите питат:”Какво е федерация?”;   немците питат: ”Какво е малка държава” ;люксембургците: “Какво е голяма държава?”;балтийците-”Какво е държава?”; италианците:”Какво е полтическа стабилност?” ; португалците и гърците:”А какво са собствени средства?”; народите от Източна Европа:”Какво е независимост?”. Тогава българите питат:”Какво е заедно?”. Каквито и примери да се дават, те не могат  напълно да опишат  неспособността на българите да работят в екип. За съжаление на този етап и образованието ни е развяло бял байрак. А би следвало именно в университета, който е призван да задава стойности и да дава примери да се отбелязват обществените рани и да се лекуват чрез образование.

            Въпросът за качеството на образованието често изглежда доста болезнен. Въпреки някои пропуски и изоставания от най-добрите практики СУ все още дава качествено образование на своите студенти. Но за да  се наблюдава и да се запази трябва активно да действа система за управление и контрол на качеството. Единствено една организация от ясни правила и действия може да гарантира обективно оценяване на пропуските в акдемичния живот и да предостави изход от дадени проблеми .

            Всъшност изключително голяма от говорност е самото назоваване на проблемите. Това комбинира в себе си информираност, ангажимент, анализ, понякога и визия за решение. Колкото по често се посочват проблеми и открито се поставят на дневен ред за решаване и колкото повече участие в това имат самите студенти, толкова по-добре. Както каза Соломон Паси, защитната клауза за членството на България в ЕС не е нещо срамно и нередно; то ни стимулира да действаме отговорно, качествено и в срокове.

             Балансът между правилата за действие и свободата на действие е изключително предизвикателство, подходящо за един достоен университет. Обществената ангажираност на инситуцията Софийски Университет е безспорна и носи изключително голяма тежест. Да се изправиш срещу предизвикателствата на бурносто ни и динамично съвремие не е  лека задача, както за един университет, така и за един човек. Но висшето образование е безрезервна всеотдайност! И когато тези, които са част от него го осъзнават, тогава злото няма шанс да триумфира.

 

 * Есето е  победител в годишния конкурс за студентско есе на Софийският Университет за учебната 2004/2005. Писано през м. Май 2005




Гласувай:
0
0



Следващ постинг

1. nmladenov - pozdravlenia!
02.11.2006 16:17
Naistina otlichno ese. Malko tujno mi stava kato go cheta, no tugata mi otminava kato si dam smetka, che vse pak ima hora, koito misliat.
цитирай
2. asyabacheva - respect
31.01.2007 02:22
Браво! Ти си го знаеш, но аз пак да го кажа. Разпращам го на повече хора, за да го прочетат.
цитирай
3. анонимен - online pdf editing
17.02.2012 17:52
purchase adobe acrobat professional adobe premiere cs3 update http://giilpze.hostingsociety.com/adobe-acrobat-5.html adobe acrobat 5
цитирай
Търсене

Архив